Ние няма да се върнем...
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български.
19 септември 2022 година
– Ние няма да се върнем.
Сякаш ток ме удари. Това изречение ме сковава за няколко секунди. За пръв път от половин година чух толкоз сбита и изчерпателна дефиниция.
Подобни настроения на отпътувалите от града другари започнаха да се появяват от края на лятото. Но някак си несигурни, разтеглени.
– Ние май тук ще презимуваме, не се знае по какъв начин ще е с отоплението в Харкив…
Или:
– Е, не знам, малкият тръгна тук на учебно заведение, дано да изкара годината, жалост ми е да му преустановявам ученето…
Или:
– Аня, какво приказваш? Ние таман докарахме оборудването и започнахме производството, къде да се връщаме? Няколко години сигурно тук ще изкараме, а там - ще забележим.
Още през април бях измислила „ тест за украинеца “, в който основен маркер беше маниакалното предпочитание за завръщане вкъщи.
Дори в случай че в този момент сте в луксозната Виена или във величествената Прага, в обаятелен Лондон или възхитителния Истанбул – вие желаете да се приберете вкъщи. В „ хрушчовката “ си (пететажните бетонни блокчета без асансьор), в пренаселеното взаимно многосемейно жилище или в недостроената къща – няма значение. И дано под прозореца ви мърморят бабички-клюкарки и съседът ви паркира своята кола напряко на тревни площи – като див елен – и здравното обслужване да не е безупречно, и пътищата са надалеч от идеалните – все тая. У дома!
Днес това „ вкъщи “ зазвуча някак си иначе. Несигурно, нерешително, с увъртания.
Струваше ми се, че триумфите на украинската войска, както споделят в новините, „ на харкивското направление “ ще стимулират хиляди хора да се качат в колите, влаковете, самолетите и да тръгнат към дома.
Но не би.
В града към този момент три нощи е тишина. Хората отварят прозорци, излизат да пушат на балконите и – изключително дръзките – светват лампите по време на комендантския час. Съседът ми от отсрещния блок даже е отлепил от стъклата тези „ ужасяващи кръстове “ от скоч.
А паркингът пред блока все по този начин е полупразен.
Повярвайте ми, никого не съдя. Просто изпитвам някаква своего рода нова мъка. Хората няма да се върнат.
Моят другар, който пръв четливо формулира това, има четири деца, възпитаници. И ме удари токът, тъй като внезапно (именно изведнъж) разбрах, че в Харкив няма да докарат деца. Те тук няма къде да учат.
Разрушени са поликлиниките, детските градини, детските площадки, басейните и кортовете. Студията за изобразяване и залите за гимнастика – няма ги към този момент.
И за отоплението, това също е истина – не знаем дали ще го има.
И за бизнеса, който моите другари с подобен напън са преместили и стартирали на друго място. В Ровно, в Тернопил, в Мукачево.
И това, че от Белгород до Харкив дохвърчат ракети от всевъзможен диаметър за 30 секунди. Независимо от обстановката на фронта.
Всичко това е истина.
Новата, харкивска, необикновено тъжна истина. „ Ние няма да се върнем “.
Да бъде проклета тази война. И подлият „ съветски свят “.
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
19 септември 2022 година
– Ние няма да се върнем.
Сякаш ток ме удари. Това изречение ме сковава за няколко секунди. За пръв път от половин година чух толкоз сбита и изчерпателна дефиниция.
Подобни настроения на отпътувалите от града другари започнаха да се появяват от края на лятото. Но някак си несигурни, разтеглени.
– Ние май тук ще презимуваме, не се знае по какъв начин ще е с отоплението в Харкив…
Или:
– Е, не знам, малкият тръгна тук на учебно заведение, дано да изкара годината, жалост ми е да му преустановявам ученето…
Или:
– Аня, какво приказваш? Ние таман докарахме оборудването и започнахме производството, къде да се връщаме? Няколко години сигурно тук ще изкараме, а там - ще забележим.
Още през април бях измислила „ тест за украинеца “, в който основен маркер беше маниакалното предпочитание за завръщане вкъщи.
Дори в случай че в този момент сте в луксозната Виена или във величествената Прага, в обаятелен Лондон или възхитителния Истанбул – вие желаете да се приберете вкъщи. В „ хрушчовката “ си (пететажните бетонни блокчета без асансьор), в пренаселеното взаимно многосемейно жилище или в недостроената къща – няма значение. И дано под прозореца ви мърморят бабички-клюкарки и съседът ви паркира своята кола напряко на тревни площи – като див елен – и здравното обслужване да не е безупречно, и пътищата са надалеч от идеалните – все тая. У дома!
Днес това „ вкъщи “ зазвуча някак си иначе. Несигурно, нерешително, с увъртания.
Струваше ми се, че триумфите на украинската войска, както споделят в новините, „ на харкивското направление “ ще стимулират хиляди хора да се качат в колите, влаковете, самолетите и да тръгнат към дома.
Но не би.
В града към този момент три нощи е тишина. Хората отварят прозорци, излизат да пушат на балконите и – изключително дръзките – светват лампите по време на комендантския час. Съседът ми от отсрещния блок даже е отлепил от стъклата тези „ ужасяващи кръстове “ от скоч.
А паркингът пред блока все по този начин е полупразен.
Повярвайте ми, никого не съдя. Просто изпитвам някаква своего рода нова мъка. Хората няма да се върнат.
Моят другар, който пръв четливо формулира това, има четири деца, възпитаници. И ме удари токът, тъй като внезапно (именно изведнъж) разбрах, че в Харкив няма да докарат деца. Те тук няма къде да учат.
Разрушени са поликлиниките, детските градини, детските площадки, басейните и кортовете. Студията за изобразяване и залите за гимнастика – няма ги към този момент.
И за отоплението, това също е истина – не знаем дали ще го има.
И за бизнеса, който моите другари с подобен напън са преместили и стартирали на друго място. В Ровно, в Тернопил, в Мукачево.
И това, че от Белгород до Харкив дохвърчат ракети от всевъзможен диаметър за 30 секунди. Независимо от обстановката на фронта.
Всичко това е истина.
Новата, харкивска, необикновено тъжна истина. „ Ние няма да се върнем “.
Да бъде проклета тази война. И подлият „ съветски свят “.
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ